От самотния мъж до глупака има една крачка. Знам го от опит. Преди време, когато се жених, мой приятел ме посъветва да не забравям, че жената върши всичко в семейството, а мъжът – останалото! Прегърнал крилатата мъдрост и омагьосан от прелестите на първата ми любов, аз не само цъфнах, ами и вързах. Зад решетките на брачното ложе. Слава Богу, че не бяха стоманени. След половин година препусках на свобода, забравил домашния стрийптиз и тъпоумието на моя съветник.

Понеже съм „умен”, бедността е най-вярната ми приятелка. Толкова сме близки, че успява да ме храни по един път на ден. И все на различни места, за да е интересно. Напоследък госпожата го превърна в ритуал... Сред многото слабости в моя характер, които ме обладават периодично, една не мога да озаптя – дългокраките фукли. Капанчетата гъмжат от хубава стока. Аз сядам на някоя маса, мижа под акомпанимента на градските автобуси и ги размятам в прегръдката си чак до захлас. С поглед, разбира се.

Днес правя същото. Поръчал съм си сандвич с луканка и гъби, чаша „Амбасадор” и гасна по две „френски” парчета. Та замезвам си аз с горещи картинки любимото питие, правя се на най-безгрижния баровец, превзел Каспичан, Рим и Париж, когато нечия мръсна ръчица дръпна пердето пред мен. Открих, че не съм нито на Шанз-Елизе, нито на Пиаца ди Рома, а в провинциалния ми градец, на бистрото пред Младежкия дом, наричано незнайно защо „лимонадено”, тъпкано с педерасти и начинаещи курви. Въпросната лапа беше на Жоро Баламурника – най-излишният ми познат.

-Геро, – забравих да се представя, Геронтий съм по рождение, но Жорката ме нарича така, – искам да споделя нещо с теб. Как ще реагираш, няма значение. Нуждая се от съвет – изломоти якото селско добиче и викна две бири.

Жоро е уличен амбулант. Продава гумени ботуши, дребна шекер-захария, второкачествена конфекция, която сте виждали на всяко кюше. „Моят алъш-вериш е за децата – шегува се старият коцкар, – но аз предпочитам да го въртя с техните майки”. Жорката има средноголямо шкембе, зелени тиранти, поглед с цвят на ментовка и мустаци на средиземноморски сваляч. На младини е бил бон-виван, сега – пишман мераклия.

-Локаторът е настроен, приема – отвърнах, без да изпускам момичетата от съседната маса. Бях ги парализирал и ги събличах една по една. Погледът ми е като на кобра, фиксирам ли някое – край. Никой още не ме е винил в сексуално пиратство.

-Безсрамник! Ще те питам, когато кацнеш на моя, с какво ще лигавиш кълките на девствените мадони – вживял се в ролята на съветник, от онези, социалистическите, Жоро ме погледна на кръв.

-Дефект по рождение, драги. Между кюфтетата и пържолите, предпочитам женските бутчета. Доколкото помня, дойде за съвет, не да ми натякваш, че съм глупак. Това си го знам.

-Обещай ми да бъдеш сериозен.

-Обещавам! – прекръстих се, макар да знаем и двамата, че съм стопроцентов неверник.

-Сполетя ме нещастие... Нямам сили да го преборя. Пък и животът не е на моя страна.

-Виж, ако ще говориш човешки, говори, ако ще философстваш, обирай си крушите, ботушите, проблемите!… Нямам време за губене.

-Влюбих се, брат, а часът е дванайсет и половина.

-Е, и?

-Искам да се откопча.

-Откопчвай се, де! Кой те е закопчал?

-Не мога… Обичам я.

-Ти?! Ах, деди, деди-и! Не усещаш ли, че вониш на тамян? Виж си арматурата в устата, паяжината в ушите, разширените вени по краката... Ако беше друг, щях да помисля, че е спал на мокри вестници, но ти, ти си способен на всичко.

-Не бъди жесток, Геро, моля те! Нямаш представа какво чудо е.

-Е, напомни ми, че съм го правил отдавна… Езда на млади кобилки!

-Шестдесет и седми набор е. Майка на две деца. Разведена. Страхотна. Имал съм много жени, тази е супер. Нито в ласките, нито в секса, нито в грижите й към мен, мога да я сравня с друга. Когато съм с нея, сякаш съм в рая. Омекват ми твърдите части, а амбицията за жесток бизнес се встоманява…

-Слушай, за ангелите из рая – разбирам. Те отдавна те чакат. Но за твърдите части, моля! Ще казваш, частите ми, добили локумено състояние – хапех го нежно, за да опазя сърцето му от намокрения барут. Жорката е опасен – дими, а не гръмва.

-Досега жените вземаха от мен. Тази дойде с пълни шепи. Дава, дава… Стар съм за подобна отдаденост. Стоя на терасата, пуша своята „Арда” без филтър, скимтя като изгубено куче, търся билет за най-далечната гара. Където ще да е, само да не се връщам… Чат ли си за какво гадже ти пея? Толкова е шикарно, че искам да го забравя. Искам мечтата да си остане мечта... Геро, отдавна съм скъсал синджира и въпреки свободата си, не успях да позная кога съм бил в козината на помияр, кога на домашен любимец. Обстоятелствата ме научиха да давам. Затова ми е кофти.

Заплака. Съвсем не на майтап, истински. Влезнал бе най-сетне в капана!… Грубоват и първичен, през младите си години, Жорката имаше зашеметяващ успех сред жените. Истински пич. В момента нямаше изход. Съдбата му подхвърлила мъничко радост, и той се панира. Не знаеше как да си служи с нея.

-Събудя се сутрин в топлата й прегръдка и ми мирише на хляб. Гледам, все едно съм видял шест лева нацяло. Гот ми е, а пред сергията страдам. Сякаш съм крадец, когото преследват, за да убият. Привиждат ми се кошмари. Чувам заплахи, подмятания, срам...

-Охо-о, значи съвестта се пробуди? Цял живот снова като развратник в църквата, а сега искаш да пукнеш в олтара. Не, мой човек! На такива като теб и изкуството не помага – гаврех се литературно, за да не го огорча.

-Това е сложна материя. Трябва сърце.

-Най-малко телешко. Бате Жоро, излей сълзите от ботушите и викни още по една бира! Ожаднях от твоето дар-слово.

Бирата беше докарана цялата в „пот” и с любимото му мезе – прегорели свински чревца на скара.

-Дъщерите ми са по-големи от нея. И внуците ми са по-големи от децата й… Тази мадона се оказа по-голяма от всички – Ангел Господен! Върна ми мъжествеността, прахосана в годините, надари ме с доброта, направи ме полов атлет… Имам чувство, че съм гепил Оня за шлифера.

-Гепил си го за топките! Внимавай да не ги повредиш, мнозина разчитат на тях. Батка, известно е, че си ездач, но и ние сме виждали влак. Много те моля!... Това, което оплакваш сега, е било цял живот в ръцете ти. Младостта е велика, но не е вечна. А че си говедо, няма съмнение. Откри стойността на красивото, когато моженето ти отлетя през комина… Стоп! Не разкопчавай кобура! И след най-дългото пиянство, настъпва отрезвяване. Пред теб стои жив пример. Все ми е едно дали ще мине оттук бившата ми жена, макар да кибича цял ден под слънцето заради нея.

-Посъветвай ме, Геро. Кажи ми как да постъпя… Новият свят не иска да ме приеме, старият – не ме пуска. Хем я обичам, хем търся начин да я забравя. Ще напусна града, ще се скрия в миша дупка, ще извадя очите си.., но тя, тя трябва да живее – плачеше Жорката като вдовица и ме поставяше в неудобно положение пред девойките от съседната маса. Трябваше да се напъна. Ако не друго, да го излъжа, но така, че да му хареса.

-Според мен, трябва да я приемеш като подарък в края на дългия път. Подаръците са за заслуги. Ти беше шампион. Свърши толкова черна работа, заслужаваш. Живей си живота, радвай се, благодари му, щом не те е забравил. След време подаръкът ще стане обикновена вещ. Квартирите на нашата памет са пълни с такива подаръци. За много от тях дори не си спомняме. Това е. Шанс зиро!

-Идиот! Не ми вярваш. Подиграваш се… – Баламурникът стана, вдигна лъвската си глава, за да скрие сълзите. Шкембето му подскачаше лудо. Преживяваше. – Кой дявол ме изпрати при теб?! Още не си чул за какво ти говоря, а бързаш да ме отпишеш! – грабна един гумен ботуш от сергията и го разкъса на две пред смаяните момичета.

Жалко, можеше да стопли разширените вени на някоя лелка от село или да напълни с гордост нечие мъжко сърце.

-Жоро, спри! Знам ти способностите – хванах го. Трябваше да угася бензина в кръвта му.

-Пусни ме! С теб ще се видим на марта у сряда. Чао!

-Ти си чао! И внимавай със сърцето. Имаш само едно. Номерът на китайката е да го радваш без анаболи. И от радост може да гръмне!…

Добичето страдаше искрено. А красавиците се забавляваха. Те нямаха идея нито за неговото отсъствие, нито за моето присъствие. Идваха всеки ден на бистрото, за да разходят своите прелести, да демонстрират безразличие към скапания живот, пробутан им като наследство.

От известно време едно гадже ми скрива топката. Освен с крака, тялото му е украсено и с цици. За лицето мълча. Обира от раз мъжките погледи. Развежда ги на каишка като кастрирани палета. Вчера пристигна в два и половина. Беше в плетено мини и блузка с презрамки. Русите й коси и небесният поглед под тях, ме ошашавиха. Страхотна мадама!

Ето какво значи подарък – мислех си, – не съновиденията на Баламурника. Готов бях на всичко, само да я вкарам в леглото. Понеже това бе мисия невъзможна, подходих прагматично и я поканих на масата. Мацката не се колеба. Дойде и превърна следобеда ми в празник. Зашеметен от победата, викнах два сандвича, два „Амбасадора” и започнах да я разглеждам – като бижу, не, не – като картина от стар майстор. Беше божествена! Гледах я с прехапан език и усещах как настъпвам сърцето си в галошите. Първата дума, която изчурулика устата й ме смрази:

-Вие сте приятел на Жоро?

-Да – поех шумно въздух, недоумявайки кое е общото тук.

-Знаете ли къде е?

-Кой Жоро? Баламурникът! – попитах с размекнати стави.

-Аз съм неговата любов. Той – животът ми! – прошепна мацето, подмокрено от вълнение.

Господи! А аз мислех, че няма да си спомня никога и нищо за него. Глупак!... В този миг в паметта ми изплува, сякаш от Средиземно море, къдравата глава на Софокъл. Усмихна се подигравателно, напсува ме на гръцки и ми прошепна на чист български език: „Една дума ни освобождава от всички болки в живота. Тази дума се казва любов!”

1991 г.