Докато дон Хуан говореше, имах странното усещане, че нещо прочиства съзнанието ми. Нещо свиваше моето съзнание в своеобразен дълъг, тесен „ръкав". всички излишни полумисли и усещания на нормалното ми съзнание бяха буквално изтласкани навън.

Дон Хуан беше съвсем наясно какво става с мен. Дочух тихия му ликуващ кикот. Каза, че сега вече можем да говорим по-лесно и по-задълбочено.

В същия миг си спомних куп неща, които той ми беше обяснявал преди. Например знаех, че сънувам. Всъщност бях дълбоко заспал, но същевременно и напълно съзнавах себе си чрез моето второ внимание - двойника на нормалното ми внимание. Бях уберен, че съм заспал поради специфичното физическо усещане плюс логичното умозаключение, основа-ващо се на изложенията, които дон Хуан бе правил в миналото. Току-що бях видял излъчванията на Орела, а дон Хуан бе казал, че за магьосниците е невъзможно да гледат излъчванията на Орела по друг начин, освен чрез сънуване, следователно сънувах.

Навремето дон Хуан ми бе разяснил, че вселената е образувана от енергийни полета, които не се поддават на описание или обследване. Беше казал, че приличат на нишки обикновена светлина с тази разлика, че светлината е направо безжизнена в сравнение с излъчванията на Орела, които излъчват съзнание. До тази нощ никога не бях ги виждал така продължително. И действително бяха от някаква особена, жива светлина. Веднъж дон Хуан беше споменал, не моето познание и контролът на намерението у мен няма да издържат на сблъсъка с тази гледка. Обясни ми, че нормалното възприемане се появява, когато намерението (което е чиста енергия) възпламени част от лъчистите влакна вътре в пашкула ни и едновременно сияние озари дълъг отрязък от същите сияйни нишки, простиращи се в безкрая извън нашия пашкул.

Свръхестественото възприемане, а именно - виждането, се появява, когато чрез намерението се активизира и възпламени съвсем друга група енергийни полета. Беше казал, че когато точно определен брой енергийни полета вътре в сияйния пашкул проблеснат, магьосникът може да види самите енергийни полета.
 

Дон Хуан беше казал, че когато виждането им станало още по-изтънчено и ефективно, те разбрали, че всъщност волята е силата, която поддържа разделени излъчванията на Орела, и че тя е в основата не само на нашето съзнание, но също така и на всичко във вселената. Те видели, че тази сила притежава тотално съзнание и че избира от самите енергийни полета, които образуват вселената. Тогава решили, че намерение е по-подходящо име за нея, отколкото воля. С течение на годините обаче името доказало своето неудобство, тъй като то не описвало нито всеобхватната и важност, нито живата връзка, която тя имала с всичко оъб вселената.

Дон Хуан твърдеше, че нашата колективна човешка ерешка се състои в това, че ние живеем живота си, като из-пренебрегваме тази връзка, Задълженията в нашия живот, неумолимите ни интереси, грижи, надежди, разочарования и страхове вземат връх и така в ежедневието си ние не забелязваме, че сме свързани с абсолютно всичко останало.

Според дон Хуан християнският постулат за нашето изпъждане от Райската градина представлява своеобразна алегория за изгубването на нашето безмълвно познание - познанието на намерението. При това положение магъосничеството отивало назад към началото - едно „завръщане към Рая".

Останахме да седим в пещерата, потънали в пълна тишина, може би часове, може би няколко мига. Внезапно дон Хуан заговори и неочакваният звук на неговия глас ме разтърси. Не схванах какво каза. Изкашлях се, за да го помоля да повтори казаното, и самото изкашляне като че ли ме изтръгна от моята замисленост. Видях, че мракът около мен вече не е така непрогледен. Можех да говоря. Усетих, не съм отново в нормално състояние на съзнанието.

Със спокоен глас дон Хуан ми каза, че за първи път в моя живот съм видял духа - силата, която поддържа вселената. Той подчерта, че намерението не е нещо, което човек може да използва, да командва, или да придвижва по какъвто и да било начин и въпреки това човек може да го използва, да го командва или да го премества както пожелае. Това противоречие, каза той, предстаблява същността на магьосничеството. Неразбирането му е донесло невъобразими болки и страдания на цели поколения магьосници. Съвременните нагуали, в усилията си да избегнат заплащането на тази свръхцена, разбили система от правила на поведение, наречена „воинския път", или „безупречното действие", която подготвя магьосниците, развивайки тяхната трезвост и задълбоченост.

Дон Хуан каза, че по едно време, в далечното минало, магьосниците много се интересували от главното свързващо звено на намерението с всичко във вселената. И като концентрирали своето второ внимание върху това звено, постигнали не само директно познание, но също така и способността да направляват това познание и да извършват поразителни дела. Те не постигнали обаче онази стабилност на здравомислието, която е необходима, за да бъде управлявана цялата тази сила.

В пристъп на благоразумие магьосниците решили да насочат своето второ внимание единствено върху свързващото звено на ония създания, които притежабат съзнание. Това включвало цялото семейство от съществуващи органични създания, както и семейството на онези, които магьосниците наричат „неорганични създания", или още „съюзници", и които описват като съзнателни същества, способни да съзнават, но не живи в смисъла, който ние влагаме в това понятие. Това разрешение обаче отново се оказало безуспешно, тъй като и то не им донесло така необходимата им мъдрост.

При своята следваща преработка на получения опит магьосниците насочили вниманието си изключително върху звеното, свързващо човешките същества с намерението. Но крайният резултат бил събсем като предишния.

Тогава магьосниците предприели една последна стъпка. Всеки магьосник щял да са занимава само със своята лична връзка. Но и това решение, подобно на предходните, се ока-зало също толкова неефективно.

Дон Хуан каза, че макар между тези четири сфери на интерес да съществували значителни различия, те всички били еднакво покваряващи. Така че накрая магьосниците се заели изключително със способността, която собственото им звено, свързващо ги с намерението, има да ги освободи, за да запалят огъня отвътре.

Той изтъкна, че всички съвременни магьосници трябва да се борят усилено, за да придобият здравомислие. А един нагуал трябва да се бори особено непоколебимо, защото той има повече сила, много по-голямо умение да борави с енергийните полета, определящи възприемането, и по-голям опит и познаване на тънкостите на безмълвното познание, което не е нищо друго освен пряк контакт с намерението.

Погледнато от този ъгъл, магьосничеството се превръща в опит за възстановяване на нашето познание за намерението и за възвръщане на неговата употреба, без при това да му се поддаваме. А абстрактните ядра на магьос-ническите истории са нюанси на разбиране, степени на нашето съзнаване на намерението.

Разбирах дон Хуановото обяснение с абсолютна яснота. Но колкото повече разбирах и колкото по-ясни ставаха неговите изрази, толкова повече нарастваше усещането ми за загуба и безнадежност. в един миг най-искрено се замислих направо да сложа край на живота си. Чувствах се като прокълнат. Почти през сълзи казах на дон Хуан, че е безсмислено да продължава своите обяснения, тъй като зная, че всеки момент яснотата в ума ми ще изчезне, а когато това стане и аз си възвърна нормалното съзнание, вече няма да помня нищо - нито какво съм видял, нито какво съм чул. Моят светски стереотип на мислене ще наложи извечния си опит на повтаряне и закономерната предсказуемост на своята логика. Ето затова се чувствах прокълнат.

Дох Хуан отвърна, че дори в състояние на повишено съзнание аз съм щял да се развивам вследствие на повторението и че периодично съм щял да го отегчавам, като му описвам пристъпите или чувствата си за незначителност в този свят. Той каза, че тръгна ли по този път, трябва да се боря, а не да мънкам извинения и да се самосъжалявам, и че каквато и да е личната ни съдба, тя няма значение, ако я посрещаме с трайно безразличие.

Думите му ме накараха да се почувствам блажено щастлив. Докато сълзите на облекчение се стичаха по страните ми, аз си повтарях отнобо и отново, че съм съгласен с него. Обзе ме неземно блаженство и усетих, че губя контрол над себе си. Мобилизирах всичките си сили, за да спра това, което ставаше, и почувствах ртрезвителния ефект от моите духовни юзди. Но миг след това яснотата на съзнанието ми започна да се размива.

Борех се безмълвно, опитвайки се да бъда едновременно по-малко нервен и по-малко трезв. Без да каже дума, дон Хуан ме остави сам.

Докато възвръщах равновесието си, вече се бе съмнало. Дон Хуан се шправи, протегна ръце над главата си и изопна мускулите си така, че стабите му изпукаха. Помогна ми и аз да се изправя, като каза, че съм прекарал най-поучителната си нощ - бях изпитал какво е духът и бях успял да призова една скрита сила, за да извърши нещо, което на пръв поглед изглеждало като успокояване на нервите ми, но всъщност предстаблявало едно много успешно волево преместване на моята събирателна точка.

След това ми направи знак, че е време да се връщаме.

СКОКЪТ НА МИСЪЛТА

/следва  


Дон Хуан впи погледа си в мен. Усмихна се и поклати глава.

 

- Да - продължи той,- идеята за смъртта е единствено то нещо, което може да даде смелост на магьосниците.

Странно, нали? Това им дава смелост да бъдат лукави, без да са самонадеяни, но преди всичко да бъдат безжалостни, без да са надменни.

Той ми се усмихна отнобо и ме сбута. казах му, че мисълта за моята смърт ме плаши и съвсем не ми придава смелост, нито пък ме подтиква към действие. Само ме прави циничен или ме кара да изпадам в дълбока меланхолия.

и ,за утре, имам..))
лека вечер, благодаря ви..че, бяхте тук!

Разбирах дон Хуановото обяснение с абсолютна яснота. Но колкото повече разбирах и колкото по-ясни ставаха неговите изрази, толкова повече нарастваше усещането ми за загуба и безнадежност. в един миг най-искрено се замислих направо да сложа край на живота си. Чувствах се като прокълнат. Почти през сълзи казах на дон Хуан, че е безсмислено да продължава своите обяснения, тъй като зная, че всеки момент яснотата в ума ми ще изчезне, а когато това стане и аз си възвърна нормалното съзнание, вече няма да помня нищо - нито какво съм видял, нито какво съм чул. Моят светски стереотип на мислене ще наложи извечния си опит на повтаряне и закономерната предсказуемост на своята логика. Ето затова се чувствах прокълнат.

Дох Хуан отвърна, че дори в състояние на повишено съзнание аз съм щял да се развивам вследствие на повторението и че периодично съм щял да го отегчавам, като му описвам пристъпите или чувствата си за незначителност в този свят. Той каза, че тръгна ли по този път, трябва да се боря, а не да мънкам извинения и да се самосъжалявам, и че каквато и да е личната ни съдба, тя няма значение, ако я посрещаме с трайно безразличие.

Думите му ме накараха да се почувствам блажено щастлив.